Професионалният спорт е една несъръзмерна пирамида – с широка основа, но с много тънък връх на осъществилите се. И те какво правят – подготвят се, за да излязат пред няколко хиляди души и показват таланта и работата си. За което взимат пари, внимание, слава и всичко останало!?! Ако пък нещо не им хареса, са готови да жертват резултатите на отбора, за да сменят ръководен фактор и да им е по-спокойно, за да могат да се изяват. Нещо модела ми се струва объркан… Пирамидата на спорта трябва да е социално ориентирана и да наподобява по-скоро куб отколкото пирамида – с по-скоро изравнени основа и връх.
Ако запитаме професионален спортен клуб, който генерира публика и интерес: „Каква е социалната роля на вашия клуб?“ най-вероятно ще получим отговор, отнасящ се до сплотяващата роля на феновете / агитките и социумната роля на запалянковщината и как това превентирало анти-социални практики. Всъщност тези формирования са антисоциални – вакуумирани в себе си и отричащи „другите“, понякога отричащи и своите, и любимия клуб, отделяйки огромна част от своето време за отбора – това време може да бъде оползотворено много по-полезно и за себе си – чрез спорт, образование, работа, личен живот… Да, има едно положително нещо – модела на подражание. Всяко дете / младеж иска да е на мястото на звездата от спортния терен, само че тук блясъка и скъпите вещи отново изместват фокуса от пътя на самоусъвършенстване и работа, които са изминати. И какво – като минат 100 сезона от някой спорт – тегли се чертата – тим А с 30 титли, тим Б с 20, тим Ц с 16… И какво от това – освен че музеите са им пълни, генерирали са някакви приходи, които са раздадени за заплати – ок, това е успешен икономически модел, който се развива от 4-5 отбора на фона на 400-500. Същото е и при спортистите – реализирани на икономическо ниво са 2-3 % от практикуващите, т.е. ако в Африка играе футбол всяко второ момче, то до професионалния футбол стигат 2-3 от 100. Ами другите… Може да е друга идеята – за 100 години въвлечени в спортни дейности 50-60-70 % от хората в активна възраст, 90 % от младежите и децата, поне половината от хората в пенсионна възраст и т.н. – тогава вече има смисъл. Ами бляскавите церемонии по награждаване – сякаш искат да скрият безмислеността на целия този изкривен модел, а честно казано не разбирам хиляди хора да стоят и гледат с часове как 5-10 човека вдигат някаква купа и се радват… Да, начинът да мотивираш човек да даде най-доброто от себе си е чрез състезание, съревнование и предизвикателство, но това може да стане и на любителско ниво и с по-пряк социален ефект. И не е запазена територия само за спорта, а (ефектът на съревнованието, взаимната мотивацията и отборната работа) може да се използва във всяка една сфера / работа.
Струва ми се, че основните черти на спорта са други и биха могли да бъдат промотирани по по-ефективен социален модел – да развива физически, ментално и духовно човека във всяка една възраст, да има една основа (и условия, разбира се) за спортуване на всички на любителско ниво, да се създават спортно-социални общности – алтернатива на сегашните професионални клубове, излъчващи индивидуални състезатели и отбори по различни видове спорт и надпреварващи се в своето развитие като социално включване, феърплей, дисциплина, резултати. Нещо като формата на читалище, само че с основна цел – спорта, и с наличност на необходимата спортна инфраструктура наблизо.
Минуси на професионалната спортна аритметика
Професионалният спорт не е за нас. Не е проблем, че Малта или Кличко ни надиграват, проблемът е, че те са осъзнали моментните си възможности и ги използват на максимум, докато ние се самозаблуждаваме в преценката на силите ни и мислим, че сме нямали късмет… Като всяко нещо, което се практикува с пряка финансова цел, и професионалният спорт в днешно време се е превърнал в меркантилно маркетинг средище. Където резултатите вече са само притурка към общия маркетингов успех на дадения спортист, спорт или спортно събитие.
Ето някои примери в последните дни, които ни показват много от негативните същности на съвременния професионален спорт – допинг, съмнения за симулативна игра, черно тото и нагласени резултати, нереални, но чисто маркетингово и финансово обосновани контракти, злоупотребата със спортистите в името на резултатите (най-често маркетинг резултатите) и много други:
– Джанкарло Стантън подписа 13-годишен договор за сумата от 325 милиона долара
– Кубрат Пулев се хвърли на ринга в предначертан мач срещу империята Кличко за 1 милион
– Националите ни по футбол успяха да докажат, че играенето на футбол е последен приоритет за тях. В същото време още 3 от континенталните футболни „джуджета“ (с аматьорски статут!) сътвориха още изненади
Имайки предвид така стеклите се обстоятелства, може би трябва да се разбере, че спортът е преди всичко забавление, здраве и начин за коректно съревнование и никога България или български спортист няма да може да се съпоставя с останалите на най-високо ниво в който и да е спорт, няма да може да диктува модата във волейбола, футбола и никой отборен спорт, няма да има индивидуален спортист-лидер и шампион от рода на Федерер, Кличко, Меси, Шумахер, Майкъл Фелпс и др. Всичко, за което можем да се надяваме – и то във все по-разредени времеви хоризонти – са така добре познатите ни епизодични проблясъци от типа на Евгения Раданова, Кубрат Пулев, Григор Димитров, Веселин Топалов, Димитър Бербатов… Най-малкото като причина е, че ние никога не можем да се конкурираме организационно, като лоби и чисто финансово с другите държави, а пък какво да говорим и като капацитет – на треньори, бази, състезатели и състезателен потенциал. Има една мисъл, която искам да споделя и тя е – Националният ни отбор по футбол не е лицето на футболистите в България, а е лицето на управлението на футбола в България… Същото важи и за други популярни и не толкова популярни професионални спортове. Също така, много ви се моля да не забравяте и друго, което съзнателно не се коментира – всеки спорт и всеки спортист са в началото на аматьорски начала, а началото, основата безспорно е най-важно!
Така че може би не е лош вариант държавата и бизнеса да минимализират разходите си и грижите си за професионалния спорт и професионалните клубове и да обърнат повече внимание на подрастващите, на аматьорските състезатели и прояви, на масовия спорт като цяло – това индиректно, като последващ резултат, ще развие и про спорта или поне ще разшири достатъчно базата му за захранване. Още повече, че в момента в много от т.нар. професионални клубове се работи по аматьорски – по отношение на организационния, тренировъчно-състезателния процес и най-вече в процеса на селектиране на кадри. Една ясно изразена рестриктивна и твърда политика от страна на държавата ще принуди клубовете, които искат да функционират, да бъдат по-организирани във всяко едно отношение, да работят в името на резултатите и да спазват правилата, да контролират спортистите си и да имат правилна политика към тях, да ограничат самоизточването си от ангажирането на всевъзможни чужденци. Това съответно би било и чудесен сигнал за бизнеса – от една страна ще покаже приоритетността от страна на държавата, която се дава на развитието на аматьорския спорт,а от друга – правилното управление на един спортен клуб гарантира доброто използване на частната инветиция в него. Клубовете първо трябва да се научат да създават мини-общества около себе си, да привличат привърженици и да си пълнят спортните съоръжения, да създават спортисти и герои от нулата, които да привличат интерес или пък да работят по правилна тактическа отборна схема, която да носи постоянство и удовлетвореност – говорим за емоция, привързаност и маркетинг, които доста често са по-важни и от самите резултати, които се получават в последствие. След това може да се говори за истински професионализъм и истински професионален спортен маркетинг от типа на Реал Мадрид, Манчестър Юнайтед и др.
По официални статистики българите сме на последно място в Европа по практикуване на какъвто и да е спорт, а това е най-вече свързано с невъзможността за отделяне на време и средства, невъзможността за използване на спортни бази и площадки (по възможност безплатни), недостатъчните условия за практикуване на спорт в училище, университета, работното и обществените места. Това са основите на системата, на спортната пирамида; когато основата е максимално широка, когато има условия и стимул, когато има прояви, чествания и демонстрации, посещавани от най-големите имена в българския спорт, тогава подрастващото поколение ще се запали в спорта, тогава първо училищния спорт и между-училищните състезания по множество спортове ще бъдат първото средище за излъчване на деца с потенциал към клубовете. Разбира се, трябва и да се акцентира върху правилната работа с треньорите и педагозите в това отношение, тъй като абсолютно всички спортове (с изключение на художествената гимнастика) страдат от липса на треньорски кадри и основни треньорски практики – те трябва да се научат да гледат в потенциал всеки играч, да оценяват дори едно положително качество, а не да очакват някаква гениална комплексна развитост или пък да отсъждат по странични критерии като самочувствие, агресия в негативен план или пък лична ангажираност и емоция към състезателя и др. Отлична база за подобни нужни за масовия спорт треньорски кадри е Националната спортна академия, като съответно те трябва да получат всички възможности за развитие в съответните училища, детски и аматьорски клубове, школи и др.
По отношение на развитието на аматьорския спорт, може да се изградят официални аматьорски състезания – турнири и първенства – по всеки вид спорт, които са административно и организационно към съотвентата лицензирана федерация – съответно всяка федерация да изготвя единна детайлна статистика и ранглиста за участващите отбори / състезатели и, разбира се, да се стимулират и създават все по-добри условия за изява на най-добрите от тях! Да не говорим, че дори и в момента има множество аматьори, които не отстъпват по качества и потенциал на колегите си професионалисти, отстъпват само по разликата в условията за подготовка и по нечестните прийоми за подбор – със създаването на единна организация и управление, лесно ще може да се привличат спортисти-аматьори към професионалните клубове – подобно на драфтовете в Съединените щати, съответно може да има ученически, студентски и аматьорски драфтове, насочени изцяло към българските клубове и да се изгради по този начин подкрепата на държавата (предоставяйки правата на съответния перспективен състезател), а не като просто им се предлагат субсидии или пък като им се насочват мега компании – спонсори … за отчитане на дейност в крайна сметка – без нито един оставен нов терен, без нито един национал, без развитие на отбора в маркетингово, техническо, комунално, капацитетно или друго отношение. Още повече, че е толкова неясно в момента каква точно работа извършват определени федерации и как точно работят за развитието на спорта си – като цяло в повечето федерации работят по 1-2 човека, независимо дали са действително толкова хората в съответната федерация или пък има десетки други „специалисти“, разделени в разни комисии и т.н – отново истински работят отново 1-2 човека. Така първият лост за държавно подпомагане в спорта са федерациите; вторият е законов – данъчни облекчения, налагане на повече часове спорт и още по-добри условия в учебните заведения, институционален и финансов контрол върху клубовете, изграждане на цялостна национална стратегия за аматьорския и професионалния спорт и спортни пирамиди; едва третият лост е финансов – към клубовете и федерациите – при постигане на резултати, при излъчване на шампиони, национали, при спечелване на домакинства, при привличане на широка членска база, при добра работа по програми и сътрудничества (включително международни), при добри инфраструктурни проекти в унисон с местните общинска власт и бизнес и др.
Време е за нови модели в спорта, за да продължим напред и на дела!
Attachment
